ПРОЦЕСЪТ НА ИГРАТА

ПРОЦЕСЪТ НА ИГРАТА

Лидерство

В шаха децата са отговорни за определени ресурси и правомощия и се учат да вземат решения за това как да ги използват. Те се научават да бъдат лидери на дъската, да работят с различни инструменти, да вземат различни фактори под внимание, да надвишават своите граници, да препознават възможности, и да предвиждат събития. Това стимулира мозъците им, подобрява тяхното чувство за компетентност и увереност, и ги подготвя за удовлетворяващи кариери. В есето си "За моралните уроци на шаха" Бенджамин Франклин пише, че шаха помага на хората в придобиването и укрепването на "няколко много важни качества на ума", които ще "станат навици, готови за всякакви поводи." Той идентифицира някои от тези качества, като предвидливост, предпазливост, внимание, и надежда. Ето какво той пише за надеждата:

Ние се учим от шаха навика да не се обезсърчаваме от настоящите изгледи в състоянието на нашите работи, навика да се надяваме за благоприятна промяна, и упорито да търсим ресурси. Играта е толкова пълна със събития, има такова разнообразие от преврати в нея, късметът в нея е обект на внезапни перипетии и обрати, и човек толкова често, след дълъг размисъл, открива средствата да измъкне себе си от непреодолима трудност, че той се насърчава да продължи състезанието до последно, с надеждата за победа от собствените си умения, или най-малкото на пат от небрежност на противника.

    

Чувството за съпричастие е друго важно качество, което може да бъде подобрено в шаха, където е нужно да се вземе под внимание това, което другата страна прави. Трябва да бъдете в състояние да се поставите на мястото на опонента и да се запитате какво бихте направили, ако сте на тяхно място.

По отношение на работата в екип, колкото по-свързани са фигурите на дъската, толкова по-защитени и по-силни са те. Отценяването на силата на тези невидими връзки и виждането как те увеличават силата на отделните фигури е един голям урок за децата. Една приказка в "Теория и практика на груповата психотерапия" на Ървин Ялом добре илюстрира тази точка. Става дума за един равин, който бил толкова благочестив, че Бог го възнаграждава, като му позволява да види рая и ада, докато бил все още жив. Той първо е бил отведен в ада, където той видял хора, седнали на една много голяма маса. В средата на масата имало вкусна храна, но никой не можел да я яде, защото вилиците и лъжиците били прекалено дълги за един човек да се храни с тях. Естествено, хората изглеждали гладни, недоволни и нещастни. След това той бил отведен в рая, където той видял същата ситуация, но хората са използвали дългите лъжици да хранят едни други.

Инициация

В „Събранието на мъжете“ Робърт Блай твърди, че в съвременния свят има объркване за това какво означава да бъдеш мъж, и произхода на това объркване е индустриалната революция, която взела бащата от дома. Оттогава бащите не прекарват достатъчно време със синовете си, за да бъдат в състояние да придадат на тях онова, което може да бъде предадено само чрез присъствието на бащата. Връзката между баща и дъщеря също е пострадала поради същата причина, и за Блай това обяснява недоверието което много феминистки днес чувстват към мъжете. Поради индустриалната революция, децата най-често виждат уморената и ядосана страна на техния баща--онова, което е останало от него след дълъг ден на работа в завода. Отношенията между майка и дъщеря исторически не страдат толкова много, но същата динамика се случва все повече и по-често с увеличаването на броят на работещите майки. Това със сигурност не е критика за работещите майки и бащи, но наблюдение на нашата бързо-променящата се реалност и покана за решаване на проблеми. Поетите са съвестта на обществото, и когато Робърт Блай и други поети говорят, ние трябва да се вслушваме.

Блай обяснява, че проблемът се усложнява допълнително от липсата на подходящо, съзнателно посвещение в мъжество (каквото е имало в различните традиций преди индустриалната релволюция), така че ние имаме все повече и повече 45 годишни „момчета“ сега, които се държат като тийнейджъри през целия си живот. Над 50% от хората в САЩ са разведени; тези статистики са високи и в много други развити и дори развиващите се страни. Оказва се, че мъжете абдикират от своите задължения и сега голям процент от децата се отглеждат в домакинства с един родител, най-често майката. Други проблеми, като злоупотребата с наркотични вещества, също могат да бъдат приписани на тази липса на инициация, липса на интенционално психологическо и духовно преминаване в следващия етап в живота, така че човек остава там където последното голямо физиологично преминаването го е оставиво, в юношеството, характеризирано от емционални проблеми, трудности при създаването и поддържането на дълбоки взаимоотношения, егоцентризъм, плитки начини на виждане себе си и другите, трудности да приемат дългосрочна отговорност в личния си живот, трудности в определянето на граници за себе си, както и незрели начини за решаване на проблеми.

По традиция, инициацията не може да бъде извършена от бащата (защото той е твърде близо до сина) и е необходимо да бъде поверена на дядо, чичо, или приятел на бащата. Когато Бил Мойърс пита дали сержантът в армията или на шефа на първата ви работа може да играе ролята на инициатор в днешно време, Блай казва „не“, защото "инициатора трябва да е някой който се интересува от душата ти", докато шефа и сержантът се интересуват предимно от това да не умреш, от физическото ти здраве, и от твоето подчинение. Това не значи че те не могат да станат инициатори, но ние не може автоматично да предположим че те са такива по силата на техните роли в обществото.

Преди индустриалната революция повечето хора били земеделски производители или занаятчии, работили за себе си или с близки членове на семейството и приятели, което значило че цялото семейство било заедно в работата и в забавата. Децата помагали и учели занаят, което насърчавало на по-силни връзки с родителите. Спонтанни моменти подходящи за уроци за живота изобилствали в онези времена, но се намират доста рядко в днешния зает свят. Смятам, че играенето на шах с нашите деца може да облекчи до известна степен този недостатък. В шаха имаме много спонтанни моменти за уроци и начин да се свържем с нашите деца, който може да бъде много интригуващ и възнаграждаващ. Шахът може да се използва и като част от инициацията в зряла възраст, защото той се поддава на различни интерпретации, разкази, и символични значения, присъщи на процеса на инициация и наставничество. Както бе споменато в увода, някои историци смятат, че шаха първоначално е бил разработен като религиозен ритуал. Традиционните ритуали за иницииране включват борби, разочарования, загуби, и в крайна сметка печалби: символичното умиране на старото, детинското его, както и появата на зрялата личност, с пълния си потенциал в яснота и готовност да се реализира. Крайният резултат от такова иницииране е, че младия човек е в състояние да поеме своята отговорност в света, той е в състояние да направи усилия и да предприеме дългосрочни ангажименти, той е в състояние да се довери на себе си, и се ползва с доверието на другите. Накратко, той е в състояние да заеме своето място в семейството, общността, обществото, и света. Кембъл го определя по следния начин:

"Ти ставаш зрял, когато станеш авторитета на собствения си живот".

Скромност и вдъхновение

Честъртън е казал: "Начина по който мислиш, когато загубиш, определя дали и кога ще спечелиш". В процеса на играене на шах научаваме скромност от тези, които играят на по-високо ниво от нас и ние сме вдъхновени да се учим от тях и подобрим нашата игра. Морис Ашли ясно илюстрира важността на скромността в неговата "Шах за успех", когато той споменава кратък разговор който имал с Джудит Полгар, една от най-добрите шахматистки в света. Той попитал как тя планира да премине нивото, което я дели от играчи като Каспаров и Крамник. Тя се замислила за момент и му казала: "Искаш да кажеш нива".

Скромността е нашата котва в реалността. Тя ни помага да разберем, че ученето никога не свършва и ни вдъхновява да постигнем следващото ниво.

Вдъхновението принадлежи на великото, дори грандиозното (както Блай го нарича) в човешката природа, а скромността може да се смята за противоположна на това, но това не е така. Скромността е противоположна на арогантността, не на великото и грандиозното в положителния смисъл за нашата природа. Грандиозното ни дава усещане, че ние сме тук за да направим нещо голямо и всеки човек има потенциал. Това става арогантност или психична болест само ако индивидът се чувства че само той притежава тази грандиозност. Ако почувстваме че всички ние сме в това величие и предизвикателство заедно, всички ние имаме относително кратко време да намерим и изпълним нашия потенциал за смислен живот, ако осъзнаем, че ние само изразяваме тайната на живота, но тя не е лично наша, ние сме в състояние да се извисим над себе си и да живеем живота си пълноценно, със скромност, вдъхновение, и цел. 

Без скромност ние не можем да бъдем истински вдъхновени. Скромността ни позволява да имаме точен смисъл на мярка в живота ни. Балансът между излишък и дефицитът в нашите действия не може да бъде постигнат без скромност. В тази връзка Ганди е казал: "Почти всичко, което правите е незначително, но е значително, че го правите." От една страна, ние смирено признаваме нашите ограничения като обикновени човешки същества, а от друга страна ние осъзнаваме, че разликата между редът и хаоса, успехът и неуспеха, и радостта и мъката се крие в "малките неща", които всички ние сме в състояние да правим. Да се вслушаме в Ганди отново: "Разликата между това, което правим и това, което ние сме в състояние да направим би била достатъчна за решаване на повечето от проблемите в света".

Търпение и жертвоготовност

За съжаление, хората често не правят всичко което те са в състояние да направят и трябва да имаме много търпение за това, а и по много други причини. Шаха помага на децата да развият тази добродетел също. В шаха, както и в живота, нещата обикновено се случват постепенно, стъпка по стъпка, и резултатът зависи от много фактори.

Ние живеем в един свят на незабавно удовлетворение (имаме бърз достъп до много неща), а понякога необходимостта от търпение не става очевидна докато нещо лошо не се случи. Търпението е нужно както на клиентите така и на терапевти, учители, възпитатели, и родители. В работата ни с млади хора трябва да се научим постепенно да изграждаме тяхната компетентност и доверие, а не да очакваме чудодейни промени веднага. Във връзка с това, образователния експерт и активист Джонатан Koзол съветва: "Избирайте битки, достатъчно големи за да имат значение, а достатъчно малки, за да ги спечелите."

Имаме нужда от търпение, за да толерира на неудовлетвореност, когато нашите планове не работят и ние чувстваме че започваме от нулата отново. Според модела "Етапи на промяната" на Прочаска и ди Клементе, всяка успешна промяна в поведението преминава през следните етапи: Преди-съзерцание, когато човека не мисли, че трябва нещо да променя; Съзерцание, когато той започне да мисли, че нещо трябва да се промени; Подготовка, когато той подготвя ресурси, събира информация и подкрепа, необходими за да бъде успешна промяната; Действие, когато той започне да прилага желаната промяна (това изисква много енергия); Поддръжка, когато промяната става "втора природа" на индивида; и Рецидив, ако и когато лицето се върне към старото поведение. Прочаска и ди Клементе наблюдават, че хората често изпадат в Рецидив, преди те успешно да променят поведението си за винаги, и включват етапа на Рецидив, като част от процеса, а не го виждам като провал. Решаващата ценност в преминаването през тези етапи (и започването от начало когато е необходимо) е търпението.

Търпението означава постоянство в лицето на трудности и предизвикателства. Виктор Франкъл цитира думите на Ницше "Този, който има защо да живее може да понесе почти всяко как" да илюстрира връзката между смисъл и търпение в книгата си "Човекът в търсене на смисъл". В друга книга, "Човекът в търсене на върховния смисъл", Франкъл хвърля светлина на процеса, преди да намери смисъла на живота--периода на питането за смисъла на живота. Той отбелязва, че ако нашата смелост да поставим под въпрос смисъла на живота, не е съчетана с търпение, рискуваме да заключим преждевременно, че живота няма смисъл и да се определим за вторичните утешения или самоунищожение. От тук виждаме, че търпението е необходимо условие за успешното търсене на смисъла. Новооткрития смисъла тогава произвежда повече търпение, което на свой ред дава енергия за изпълнението на това значение.

Жертвоготовността се спомена, когато Конят бе обсъден в контекста на смелостта и яснотата на целта. Тук може да се подчертае как хора, които са в служба на обществото в доброволни и благотворителни дейности, служат и почитат хората, с примера си свидетелстват за онова което е безценно и основно в живота. Имах клиент, който веднъж ми каза, че единственото място, където тя се чувствала в мир в живота й е било в църквата, но за нея това не било "реално място." Интересна дискусия започна по отношение на това какво означава "реално място". Опитах се да помогна на клиента ми да осъзнае, че само защото нещо е рядко, не означава, че не е реално. Мястото и средата са установени от реални хора за нуждите на реални хора.

Нещо се променя в хората, когато те изпитват добротата на другите. Тя ги кани да направят същото и отваря вратата за повече промени. "Бъди промяната, която искаш да видиш в света", съветва Ганди. По този начин ти не само се сдобиваш с "перспектива на изобилието", но всъщност се превръщаш в превозно средство на това изобилие.

Неуспехи и адаптивност

В шаха, както и в живота, загубите и грешките са неизбежни. Дали ние просто правим грешка или опонента ни е успешен в своя план, определени загуби неминуемо ще се случат. Как ще се справяме с тези загуби, какъв смисъл ще извлечем от тях и как ще продължим с това, което все още ни е останало са въпроси, на които всеки трябва да отговори за себе си. В тази връзка можем да обсъдим с нашите деца идеята за ограничаване на щетите и да подчертаем колко важно е за тях да се научат да избират начин на действие, който да сведе до минимум загубите им.

Има много примери за грешки в областта на научните изследвания, които да доведат до големи открития. Например, ентгеновите лъчи и фотографията са били открити по този начин. Джоузеф Кембъл казва: "Там където се спънеш се крие твоето съкровище." Грешката или загубата ви принуждава да дадете и направите най-доброто от себе си, и активира вашата адаптивност и творчески сили. Тя ви принуждава да видите ситуацията от друг ъгъл и да намерите в себе си сили които не сте знаели че имате. След края на кризата може да се чудите как сте могли да минете през нея по начина, по който сте го направили. Кембъл казва така: "Възможности за намиране на по-дълбоки сили в себе си идват, когато животът изглежда най-труден".

Понякога няма какво да се направи защото загубата е окончателна и необратима. Това е друг важен усвоим момент в шаха, а урокът е приемане. Елизабет Кублер-Рос идентифицира пет етапа на мъката, през които хората минават, когато те претърпят голяма загуба в живота си. Те са Отричане, Гняв, Договаряне, Депресия, и Приемане. Ние не минаваме през тези етапи линейно, но целта е очевидно да се достигне до Приемане. Можем да помогнем на децата да се ориентират през тези етапи и стават все по-наясно с процесите, които те преживяват. Важно за един терапевт (или някой в ​​позиция на влияние) да не пребързва с насочване на клиента към Приемане преждевременно. Ако клиента е в Отричане, терапевта трябва да му помогне да процесуира своето отричане на загубата. Чуйте неверието и чувството за нереалност които клиента изпитва за своята загуба. Разберете тежестта на товара на клиента дори да си помисли за възможността от такава загуба (което е причината, че ние избягваме да мислим теоретично за нашата собствена смърт или смъртта на близките си), а да не говорим за схващане на реалността на истински голяма загуба в живота. В крайна сметка, Гняв, Договаряне, или Депресия ще последват Отричането.

В етапа на Договаряне има "какво ако..." и "само ако това не се беше случило..." тип на мислене, и "Аз трябваше..", "можеше...", "би трябвало..." тип на самообвинение, известно също като вината на отцелелите. Терапевта трябва да отиде с пациента в тези "какво ако..." ситуации, да проучат заедно възможностите, които никога не са се материализирали и никога не ще се материализират, защото това е една основна човешка нужда, въпреки че чисто логически този етап изглежда безсмислен. Когато бедствия се случват, ние виждаме близките на жертвите, които искат да знаят всичко за това, което се е случило, защо се е случило, могло ли е да бъде избегнато, е те страдат, и т.н. Няма логично обяснение за това, защото всичко това се е случило и сега е минало, но там е човешка потребност да мине през случилото се отново, за да мине през загубата на любимите си хора в собствения си ум, за да чувства че е бил с тях поне умствено и емоционално. Това е нашето Договаряне, договаряне почти до края, договаряне със съдбата още от времето на древните гърци, а може би и преди.

Гневът е етап, който е особено труден за терапия. Една част от лечението на гневът е свързана с осигуряване на образование за емоцията в момент, когато пациентът е в състояние да получи и обработи тази информация, така че пациентът може да мине през чувствата на гняв, без да действа, тъй като гневът прави лошата ситуация по-лоша. Успешната терапия в този етап е свързана и с това терапевта да настрои собственото си присъствие като спокойно и отворено за пациента във всички моменти на терапията, включително когато пациента повиши глас и по време на физиологични прояви на гняв. Повечето хора се страхуват от гнева и инстинктивно ще кажат "Не се ядосвайте", което не е от полза на човек, който трябва да мине през този етап. Гневът трябва да бъде процесиран, пациентът трябва да говори за това, което той чувства и което би искал да направи, да си представи че го прави за да освободи парата на гневът, докато в същото време осъзнава разрушителната сила на гневните действия. Когато процесирането приключи и пациентът чувства че е дал достатъчно внимание на гневът, той ще премине към Договаряне или Депресия, или дори Приемане. Някои хора понякога забоксуват в гняв (и не могат да преминат в другите фази) защото те се чувстват неразбрани или чувстват че не са го процесирали достатъчно. Ако те изпитват вина на отцелелите, те може да чувстват необходимостта да накажат себе си за оцеляването, което е по-сложна форма на гняв, насочен към самия себе си, което всъщност е депресия смесена с гняв. На шахматната дъска е лесно да се покаже как действията от гняв водят до повече унищожение и загуба, които са ненужни и само правят играта по-трудна за играене и намаляват избора на човека.

Виктор Франкъл прави разграничение между два вида депресия: един е заболяване, което трябва да се лекува с всички възможни средства, включително лекарства, а другият е в резултат на търсене на смисъла на живота. Франкъл не вижда втория вид депресия като болест, а по-скоро като една истинска човешка борба и постижение, а ролята на терапевта е да помогне на човек в тази борба.

Според Руми, "старата къща трябва да бъде разрушена преди дворецът може да бъде построен". Възможно е да се предположи, че тежкото положение на много хора с депресивни симптоми е, че "старата къща" се разрушава, но по някакъв начин "дворецът" никога не бива построен. Ние унищожаваме "старата къща", като сме принудени да се откажем от скъпи за нас илюзии за живота, какъвто бихме искали той да бъде. Сградата на "двореца" започва с едно освежаващо приемане на чудото на живота такъв, какъвто е, и нашето малко, но важно място в него. Лечението на депресия или депресия усложнява от гняв е трудно; затова много членове на семейството и приятели просто не знаят какво да правят. Тъгата се разширява и се държи като газ, както Франкъл казва, заемайки цялото пространство на съда в който е. Това лишава пациентите от мотивация, от радост в нещата на които по-рано са се радвали, от апетит и сън, или депресирания човек спи много повече от нормалното. Каквато и да предложи терапевта, се среща с резистентност на пациента, който просто не разполага с енергията и/или желанието да направи нещо друго освен да бъде тъжен. Как се ангажира някой в ​​това състояние? Как да играеш шах с човек, който не иска да играе? Невъзможно е. Ти просто оствяш шаха отворен и парчетата на дъската, готови за игра тогава, когато пациентът е готов. Задачата ви като терапевт е да уверите пациентът че сте там за тях, че те могат да процесират тяхната тъга, когато те искат, или те могат да седят с вас в мълчание, и в това мълчание собственото присъствие на терапевта не трябва да бъде залято от тъгата на пациента, терапевта не трябва да съди пациента или да се опитва да го изтласка от неговата депресия, но отново ще уважи тази човешка борба, тази драма и травма, през която всички ние преминаваме, и ще насърчи пациента да говори за тъгата, въпросите за смисъла, неговата несигурност и страховете за това как или защо да се продължи напред въпреки загубата, за това как животът се е променил завинаги и няма връщане назад, „мога ли да приема това така, какъв избор имам, кой друг е засегнат от моя избор, и др. Бавно насочете пациента да започне изграждането на двореца след процесирането на загубата на къщата, според символиката на Руми.

За да помогна на клиентите си да достигнат Приемане, аз често разказвам една приказка за двама приятели. Единият бил много успешен фермер, а другият пътник. Пътникът често посещавал фермера и се радвал на гостоприемството на приятеля си. Едно път, когато пътникът си тръгвал, той благодарил на приятеля си и казал, че той е много щастлив защото фермерът бил толкова богат, защото той бил толкова добър човек и заслужавал успеха си. Фермерът само се усмихнал и казал: "И това ще мине".

След няколко години пътника отново посетил приятеля си, но този път фермера бил загубил всичко--наводнения отнесли нивите му и болести убили почти вскичките му животни. Той бил вече сред най-бедните хора там и е работил за друг успешен фермер. Въпреки това, фермерът не се бил променил. Той показал същото гостоприемство на приятеля си и показал, че е доволен от съдбата си. Пътникът се чудел как това би могло да бъде. На излизане, той казал на приятеля си колко съжалява за неговото нещастие. Фермерът само се усмихнал и казал: "И това също ще мине".

След още няколко години пътникът отново посетил приятеля си. Този път на фермера отново му се усмихнал късмета. Човекът, за който той работил в продължение на много години е нямал деца, а нашия фермер бил много почтен в грижите си за делата на работодателя, като че ли те са били негови собствени. Когато работодателят умрял, той оставил в завета си всичко на фермата. Пътникът изразил колко щастлив е бил да види приятеля си че е добре отново. Фермерът само се усмихнал и казал: "Това също ще мине“. 

Няколко години минали преди пътникът отново да посети приятеля си. Този път той не намерил своя приятел, защото нашият фермер бил починал. Жената на фермера му показала къде е гроба на приятеля му, а на надгробния камъка било написано: "Това също ще мине." Пътникът се чудел как гроба може да премине, но няколко години по-късно, при посещение на семейството на приятеля си, той научил че наводнения дошли и отнесли гробището, така че сега нищо не било останало от надгробния камък на неговия приятел. Пътникът въздъхнал: "Това също ще мине".

Когато нашият пътешественик бил стар човек, царят на страната му искал да се впише нещо на пръстен, което да го направи щастлив в тъжни моменти, а тъжен в щастливи времена. Той предложил голяма награда за всеки, който може да излезе с такова изявление. Много хора се опитали да спечелят наградата на царя, но царят не бил доволен от техните предложения. Тогава нашият пътник се появил и казал: "И това ще мине", и това било написано на пръстена.

Самооценка

Играенето на шах може да помогне на децата да разберат, как собствените им емоции имат влияние върху тяхната игра и да станат по-емоционално зрели в процеса. Почти целия спектър от емоции може да се преживее в шаха, и емоциите се променят в зависимост от това дали човек печели, губи, или е несигурен. Ние можем да използваме тези емоционални моменти, за да научим нашия клиент да идентифицира съответната емоция която преживява.

Децата могат да научат чрез шаха важността да поглеждат назад и оценяват онова, което се е случило: какво би могло да стане по различен начин, и кое е било най-оптималното решение. В шах-обучението всеки ход се записва чрез координатите на фигурите, с номера на едната страна на дъската и буквата на другата. Играчите са научени да записват своите движения и движенията на противника, така че в края на мача те се разглеждат по-подробно: кой какво е сторил и къде се е случила грешката. Тази практика се поема от треньорите в други спортове, когато те видео-записват игрите, но тя започва в шах много по-рано от изобретението на камерите. Това умение може да се обобщи в живота, да се научат децата да проследяват стъпките си, да се учат от минали преживявания, и да правят прогнози за бъдещето. В тази връзка Честъртън е казал: "Това, което вгорчава света не е критиката, а липсата на самокритика". С самооценка, децата се запознават с техните силни и слаби страни и техния живот става все по-съзнателен и ефективен. Докато скромността ни казва, че ученето никога не свършва, самооценката ни казва в коя посока да фокусираме нашето обучение.